Още една тухла в стената

Classroom2

Изтърколи се поредният първи учебен ден. Госпожите ще се приберат вкъщи с огромни букети. Децата ще са вдъхнали вече мириса на прясна боя и вар. И после – пак същото.

Училище…

Колко много нюанси в една проста дума. За нас, по-възрастните – това са предимно спомени. Повечето от тях – хубави. Заради „доброто старо време“

Но сигурно има и такива, за които спомените не са от най-прекрасните. Защото за децата училището е нещо като казармата за мъжете – може да закали духа ти… или да го прекърши завинаги.

Не, че не уважавам учителската професия. Напротив. Имал съм учители, които наистина са били (а и повечето все още са) много свестни хора. И то защото са били повече хора и по-малко… даскали. Такива учители се помнят за цял живот. Но – за жалост – не всички са такива. Има и други…

Учители, които убиват – всекидневно, методично и методологично – всеки порив на таланта, креативността и различното мислене. Защото не е в програмата. Не е спуснато то Министерството. И защото те са в професията от десетилетия – и няма да се оставят на някакво там сополиво хлапе да им обяснява, че в живота има и друго… (Помните ли какво казваше Сър Кен Робинсън в онази своя паметна реч за убиването на креативността?!)

Ще ви разкрия една тайна. Тези даскали (като онзи, култовия от „Вчера“, изигран неповторимо от Никола Рударов) всъщност са благословия, не наказание. Защото – също като мускулите – човешкият дух има нужда от съпротива, за да расте и да се развива. И може би, ако те не искаха толкова усилено да ни направят еднакви – ние нямаше да жадуваме толкова силно да сме различни…

Затова – да загърбим лошото. И да приемем нещата философски. И без това всичко е вече в миналото…

А нашето бъдеще – децата ни – днес пак прекрачи училищния праг. Клишето е умишлено. Българското образование до голяма степен е едно клише. С мирис на мухъл. А понякога – и на развалено…

Моят син днес също тръгна на училище. Иска ми се да вярвам, че неговите учители до един ще са мили, добри, умни, разбиращи… но не съм чак такъв фантазьор. Със сигурност ще има и от другите…

Но това не зависи от мен. Нито от него. От нас зависи единствено да научим децата си да уважават учителите си – но без да ги считат за последна инстанция. И винаги да помнят, че Истината има много лица.

Остава ни да вярваме, че децата ни ще намерят правилните Учители. Дори и ако това не стане в училището. А въпреки него…

И да се надяваме, че ще имат мъдростта на Марк Твен. Който без свян си признава, че:

„Никога не съм позволявал на училището да пречи на образованието ми!“

Иска ми се да вярвам и в още нещо. Че на децата ни никога няма да се наложи да излязат гневно по улиците (както френските студенти преди доста години) с песни като тази:

httpv://www.youtube.com/watch?v=LUASiDg-kg4

А песента, всъщност, е хубава.

Да се рушат стени – също.

На добър час, скъпи ученици!

И късмет!

Facebooktwitterpinterestlinkedinmail
, , ,
WordPress › Грешка

Сайтът има технически проблеми.